Варненският вот не бе касиран въпреки доказано фалшиви подписи

 

izbori 221215Фалшиви подписи от два протокола се оказаха недостатъчни за касиране на изборите за общински съветници във Варна, съобщава „Сега”. Преразглеждането на резултата бе поискано от 18 жалбоподатели, сред които индивидуални кандидати, БСП, АБВ, "Живот за Варна" и други партии и коалиции. Оказа се, че два от подписите в протокол от секция 187 са фалшиви, както и шест при секция 115. Фалшификацията е потвърдена от графологична експертиза. Съдебният състав, председателстван от Елена Янакиева, обаче потвърждава изборния резултат. От публикуваното решение е видно, че съдиите не считат неверните подписи като причина за касация, защото спорът е за малко на брой бюлетини, а и подправянето на парафите не прави протоколите невалидни.

За секция 115, където са отчетени 18 невалидни бюлетини, съдът мотивира решенията си така: "Видно от протокола броят на избирателите в тази секция е 893. Констатираните недействителни гласове са отчетени не за някой или някои от кандидатите, а изцяло като празни бюлетини или бюлетини, в които е гласувано за повече от една листа. Поради това не може да се установи еднозначно вотът на избирателя". Съдът приема, че ако сметне протокола за недействителен, ще бъдат отнети гласове от жалбоподателите и ще ги ощети. А също и че протоколът в крайна сметка касае гласове, които са твърде малко на фона на избирателната квота, при която се разпределят мандатите (2285 гласа).

Отделно от това съдът е счел, че полагането на подписи от хора, които не са членове на секционната комисия, е равносилно на липса на подписи, но заключава, че отсъствието им не прави протокола невалиден. В това си съждение магистратите се позовават на Изборния кодекс. Установяването на фалшификаторите пък е сметнато за "ирелевантно за целите на това административно производство". Друго интересно заключение на варненския съд е, че повторно броене на бюлетини може да има само след спор между членовете на секционната комисия.

„Свобода” на словото: БНР свали "Деконструкция” на Петър Волгин

 

Ofmedia.bg

volgin 211215Властта разпорежда на СЕМ какво да направи, СЕМ козирува и нарежда на БНР какво да направи, БНР козирува и изпълнява нарежданията, съобщава КРОСС. Проблемът на всичките тези хора е, че не могат да мислят самостоятелно.

Това пише журналистът Петър Волгин във Фейсбук, след като председателят на Съвета за електронни медии Георги Лозанов обяви, че Българското национално радио може да бъде глобено с 3 хил. лв. заради "Деконструкция". Според СЕМ предаването на Петър Волгин системно отказва да спазва изискването за плурализъм на мненията, което е задължително за обществените медии. В регулаторния орган има оплаквания от съдържанието на "Деконструкция" - често се говори срещу Реформаторския блок и ГЕРБ, срещу НАТО, но тяхното мнение не намира място в предаването, добави Лозанов.

Шефът на СЕМ заяви, че актът за административно нарушение ще бъде разгледан по същество, когато в регулаторния орган дойде възражението на БНР. Ако на държавното радио бъде наложена глоба, тя няма да бъде платена от водещия, допълни Лозанов.

Новината за глобата потвърди и Волгин във фейсбук.

"Пожизненият председател на СЕМ е получил спешна политическа поръчка за отстраняването от ефир на предаването "Деконструкция". Първата стъпка към тази високохуманна цел беше направена онзи ден, когато разбрахме, че СЕМ е съставил акт на БНР за административно нарушение. Визира се едно конкретно издание на "Деконструкция", където са открити тежки "погазвания на закона", написа той в социалната мрежа. Волгин твърди, че е виновен, защото е критикувал политиката на европейските и американските елити, които се стремят да наложат своите представи за управление по целия свят. "Второ, виновна е Калина Андролова, задето си е позволила да критикува поведението на Росен Плевнелиев. И трето - чуйте, чуйте, това ми е любимото, виновен е Божан Петров, задето говори с ирония за управляващите в България", уточнява водещият. Той е възмутен, че с акта се забранява не просто критиката, а и иронията.

Волгин се закани да не спира да критикува нито българските, нито чуждите управляващи и прогнозира, че пожизненият председател на СЕМ ще им "тръсне още няколко подобни мракобесни" актове, за да спре "Деконструкция".

Днес той пише:

Управителният съвет на Българското национално радио е свалил предаването "Деконструкция". Не се сърдя на хората там. Те си пазят постовете, а пазенето на постове минава през отстраняването на всеки, който не е удобен на властимащите. В медийния сектор нещата се развиват така - властта разпорежда на СЕМ какво да направи, СЕМ козирува и нарежда на БНР какво да направи, БНР козирува и изпълнява нарежданията. Проблемът на всичките тези хора е, че не могат да мислят самостоятелно. Ако можеха да мислят, щаха да видят, че с подобни мракобесни действия постигат цели, напълно противоположни на желаните от тях. Всеки управляващ, който посегне на медиа, слага край на кариерата си. Разбира се лакеите на управляващите ги чака същата съдба. Изобщо екипът на "Деконструкция" е убеден, че битката едва сега започва и че "победа будет за нами".

Варненци подкрепиха Ирина Бокова за генерален секретар на ООН

 

Симеон Кулиш

varna 1 151215В Концертната зала на Военноморски клуб-Варна се проведе дискусия, посветена на 70-години от създаването на Организация на обединените нации и 60 години от членството на България в организацията. Организаторите на форума бяха Съюзът на учените-Варна, Асоциация за съдействие диалога и сътрудничеството на културите и цивилизациите ( АСДСКЦ ), СОСЗР-Варна, Военноморски клуб-Варна, Общество за приятелство с народите на Русия и ОНД, БАС-Варна, Славянско дружество-Варна, Тракийско дружество-Варна, Сдружение на варненските писатели.

Доклади и съобщения по темата изнесоха доц.д-р Тодор Недев, доц.д-р Масис Хаджолян, д-р Алла Гигова. Участие в дискусията взеха и представители на Варненска и Вликопреславска Света Митрополия и ВМС-Варна.

Отбеляза се значението и ролята на Р България в международната организация, както и участието на ВМС в операции под егидата на ООН. Присъстващите бяха запознати с органите наорганизацията и тяхната работа през годините.

България става член на Организация на обединените нации на 14.12.1955 г., като от тогава до днес нашата страна е била 3 пъти член на непостоянната група на Съвета за сигурност към ООН. С голяма гордост можем да кажем, че първият в историята на организацията Генерален директор на ЮНЕСКО е жена и то българка – г-жа Ирина Бокова.

В края на срещата варненци застанаха зад кандидатурата на Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН като изпратиха писмо до централата на ЮНЕСКО в Париж.

Симеон Кулиш

varna 2 151215

 

 

varna 3 151215

 Съвременният спор за присъствието и проявите на фашизма в България

 

Професор Искра Баева

iskra 181215Смисълът да говорим днес за фашизма, поразил Европа през отишлия си преди десетилетие и половина ХХ в., за съжаление не е историята, а нашата съвременност. Причината за това е дълбоката обща криза – икономическа, финансова, политическа, демографска, морална и пр., която изживява не само България, а и цяла Европа. Общата криза, съчетана с унищожаването на традиционните държави в двата най-близки до Европа геополитически региона – Близкият изток и Северна Африка, създадоха атмосфера на несигурност, отчаяние и търсене на нови, неизпробвани решения. А подобна атмосфера на неприемане на настоящето и страх за бъдещето винаги е била живителна среда за раждането на обществени чудовища. Само за сравнение, а и защото съм историчка, ще припомня, че фашистката идейно-политическа и държавна система в различните си прояви – като италиански фашизъм, германски националсоциализъм и многобройните им деривати в различни европейски държави, се ражда от бурните страсти, последвани от дълбок морален срив в годините на Първата световна война, огорчението и унижението от несправедливите мирни договори, които не носят удовлетворение и спокойствие нито на победители, нито на победени, от страха от революционния пример на Октомврийската революция от 1917 г. в Русия.

Ще кажа още няколко думи за условията, при които се ражда идеологията на фашизма, съчетала две от най-въздействащите идеи на ХІХ в. – националната и социалната. Фашистките идеи се появяват веднага след Първата световна война, когато италианците изразяват разочарованието си от политическата система и от нейните носители – партиите, Мусолини обявява на 23 март 1919 г. създаването на антипартийното Национално социално движение. Той залага на обещанията за възраждане на националното достойнство, социална защита и справедливост, битка срещу интернационалните и революционните леви сили и бързо се превръща в удобно оръжие за изплашената от революцията традиционна десница, която му поднася властта през октомври 1922 г. Пак през 1919 г. покълват семената на подобни нагласи в Германия – разочарование от поражението и борба с левите идеи. Обгрижва ги австриецът, избрал да воюва като доброволец в германската армия Адолф Хитлер. Доста години идеите и действията на Хитлер остават маргинални и подценявани, но след като светът и Европа влизат в Голямата депресия, те стават все по-търсени от все повече отчаяни хора. Идва времето на националсоциализма, който не само дава щедри социални обещания на „арийската” германска нация, но след като идва на власт, започва и да ги изпълнява. Огромна част от германците тръгват след Хитлер не защото са изпаднали във „временно умопомрачение”, както някои изследователи обясняват Третия райх, а защото Хитлер се оказва най-успешния политик в цяла Европа. Кризата на континента е толкова дълбока, че безработните и отчаяни хора са готови да тръгнат след популярни демагози, обещаващи бързо решаване на всички социални проблеми чрез отстраняване на дежурните виновници – външните в лицето на „юдео-масонските” империалистически държави и вътрешните – левите и малцинствата, на първо място евреите. Станалото преди осем десетилетия показва как по демократичен начин, с изборна бюлетина на власт могат да дойдат не просто диктатори, а хора, открито заявили намерението си да заменят демокрацията с по-ефективна управленска система и да воюват за глобално господство. Примери за подобни послания могат да се дадат и от последните десетилетия и години, а макар че Маркс е казал, че историята се повтаря като фарс, ние вече видяхме в украинската криза, че тя може да се повтори и като трагедия.

Увлечението по Хитлер продължава до средата на Втората световна война. А ако погледнем междувоенна България ще видим подобни условия, битки и разочарования, но подтиснати от зависимостта на България от победителките, затова тогавашните управляващи, централно място между които заема цар Борис ІІІ, решават да последват държавите, в които фашизмът/националсоциализмът е на власт, едва след като демократичните победителки от Първата световна война претърпяват зрелищно поражение в началото на Втората и изглежда сякаш Тристранния пакт ще спечели войната и ще установи „новия германски ред” в Европа. Казвам това, защото искам да изпълня една от основните социални функции на историята – да бъде учителка на народите, сиреч с примери от миналото да предупреждава за настоящите и бъдещите опасности.

Каква все пак може да бъде поуката от грешките в миналото?

Според мен, тя се крие в опасностите за днешния ден, които носи променената в годините на прехода ценностна система на българското общество, в която спорът за това дали е имало фашизъм в България доведе до пълно реабилитиране на управляващите в България от времето, в което страната ни е част от Тристранния пакт. След малко ще кажа нещо повече за т.нор. преосмисляне на историята през призмата на променената ценностна система. Но сега искам да очертая по-общата рамка на съвременните опасности, свързани с фашизма от миналото и днешния неофашизъм. Те са специфично български или по-точно – източноевропейски, тъй като в Западна Европа е немислимо да се реабилитират фашистките или нацистките залитания от миналото. Това е първата опасност – реабилитирането на фашистките/нацистките увлечения, които създават благоприятни възможности за възраждането на неофашистки идеи и организации. Втората опасност е от друг характер – тя се състои в появата на нови идеи и движения, които нямат пряка връзка с фашизма от миналото, но се стремят към такава трансформация на политическата и социалната система, в резултат на която да бъде създадена нова държава, строго централизирана и насочваща социалните и лични действия на гражданите. Наричам тази опасност популистка, съзнавайки, че това понятие е твърде широко за описаното явление.

Първата опасност засяга пряко професионалната ми подготовка. Става дума за подновения в началото на прехода спор имало ли е фашизъм в България. Той започна в хода на политическата промяна, при която отричаната напълно през социализма десница се появи отново на националната сцена и потърси историческа легитимация. Основания за преосмисляне на историята на Третото българско царство има, тъй като политическата употреба (по-скоро злоупотреба) с понятието фашизъм е много по-стара. След Втората световна война комунистите на власт използват термина фашизъм като политическо оръжие в борбата си срещу българската десница. Ражда се терминът монархофашизъм, въпреки че по определение фашизмът не толерира разделянето на властта с институции като монархическата – както в Италия, така и в България фашистките организации и монархическият институт постигат компромис, но той е временен и не отменя конкуренцията помежду им. През социализма като фашистки се определят много политически явления, някои от които не само са далеч от фашизма, но са и негови политически противници, което замъглява картината на българския фашизъм. Като фашистки е определян и военният преврат от 9 юни 1923 г., което се дължи на желанието Септемврийското въстание, организирано три месеца по-късно, да бъде обявено за първото антифашистко в света.

В началото на 90-те години започна ново пренаписване на историята със замяна на оценките за историческите събития – всички, свързани с левицата, започнаха да се оценяват негативно, и обратно – всички десни получиха положителна оценка. Така в спора за българския фашизъм взе надмощие идеята, че управлението преди 1944 г. е било просто патриотично, защитаващо българските национални идеали и присъединило се към Тристранния пакт само под външен натиск. По този начин изчезваше всяка претенция на левицата за антифашистка борба и тя можеше да се представи като предателство на националните интереси. Не зная дали целта на новата българска десница е била да отрича изобщо съществуването на български фашизъм, но такъв е крайният резултат. Искам също да припомня, че от самото начало в СДС намира място формацията Български демократичен форум, която се обявява за продължител на Българските национални легиони. А за онези, които смятат, че това са грешки на растежа, ще припомня, че тази партия продължава да функционира и дори на парламентарните избори от 12 май 2013 г. влезе в коалиция с ДСБ на Иван Костов, която не успя да влезе в парламента със своите 2,9% от гласовете, но затова пък доведе до загуба на държавна субсидия за ДСБ.

Струва ми се, че няма сериозен историк, който да приеме тезата, че в България не е имало фашизъм, тъй като само изброяването на имената на някои организации показва ясно идейния кръг, към който се ориентират: Националната задруга за политическо възраждане или Национална задруга – фашисти (както се преименува през 1932 г.), Съюз на младежките национални легиони в България, Националсоциалистическата българска работническа партия на Христо Куртев, Народното социално движение на Александър Цанков. А партиите и организациите, които изповядват фашистки и националсоциалистически идеи, без да ги включват в наименования им, са много повече. Единственото сериозно основание за оспорване на фашизма в България е, че той не се превръща в господстващ, ако не броим краткотрайното правителство на „Звено” през 1934-1935 г. Това не става благодарение на умението на цар Борис ІІІ да пази контрола върху властта, но и на това, че в годините на войната се осъществява постепенна законодателна фашизация на България. При това повечето от българските фашистки организации не се отказват от фашистката идеология дори и пред лицето на германското военно поражение –легионери и ратници с Александър Цанков създават пронацистко правителство във Виена, просъществувало от септември 1944 до май 1945 г. След войната те продължават действията си и в контролираните от западните съюзници европейски територии и отвъд океана, когато вече стават съюзници на Запада в борбата му срещу комунизма.

На пръв поглед, спорът дали е имало фашизъм в България изглежда чисто исторически или най-много политически. Всъщност той има много по-голямо значение за днешния ден, тъй като отричането на фашисткото минало създава удобен параван за раждането на формации, привличащи симпатизанти с фашистки идеи. Това е основата върху която стъпва българският неофашизъм. Според мен, той се олицетворява от организации като Българския национален съюз, движението „Гвардия“ на Боян Расате, Българския национален съюз – Нова Демокрация (БНС-НД), коалицията „Националистически партии на България” на Симеон Костадинов и Павел Чернев (на изборите от 2014 г. получават около 2 500 гласа) и др. под. Своята връзка с миналото тези формации демонстрират в т.нар. Луков-марш, който организират всяка година с мълчаливото съгласие на столична община, въпреки протестите на външни европейски и извъневропейски фактори. Този факт сам по себе си говори достатъчно за променената политическа ценностна система, в която фашизмът и неофашизмът у нас са станали лично право на гражданите.

Ако трябва да обобщя, появилите се в резултат на преоценката на историята профашистки или неофашистки организации не успяват да повлияят сериозно на българското общество, всъщност те не успяват да спечелят и 1 % от гласовете на избори. Затова, според мен, много по-голяма опасност за бъдещето представляват новите популистки движения, които заимстват много успешни послания и решения от фашизма, като ги съобразяват с новите реалности в началото на ХХІ в., когато електронните медии играят многократно по-голяма роля за манипулиране на хората и спечелване на техните симпатии. В групата на подобни популистки формации бих поставила партия „Атака”, Националният фронт за национално спасение, които са от един корен, но и партията ГЕРБ. Сегашното управление, формално наложено по демократичен път, по същество така трансформира политическата система, че, поне според мен, ние вече живеем в постдемокрация. Формално процедурите се спазват (макар и не винаги), но по същество решенията се вземат от един човек и се налагат на всички останали, макар и по различен начин. И също както е било през 30-те години, голяма част от българите харесват авторитарния лидер, защото той говори като тях, изразява първичния български национализъм, обещава справедливост, не само социална, а и наказание за незаконно забогателите. Най-интересното е, че независимо от факта, че както национализмът, така и обещанието за справедливост остават само вербални, Бойко Борисов продължава да печели всички избори. Това, пак според мен, се дължи на овладените техники за формиране на обществено мнение, на такива, които успяват да контролират политическата класа, но и на фалшификации, също характерни за фашистките режими.

Най-трудният въпрос е какво може да се направи, след като хората харесват начина, по който са управлявани? И аз нямам отговор, освен просвещението и припомнянето на трагичните страници от миналото.

Неслучайно се спрях подробно на посланията и идеите на многото фашистки организации в България между двете световни войни. В днешна България могат да се чуят много подобни идеи и послания – и сега, както и тогава те изглеждат не само безобидни, но и много привлекателни за хората, сблъскали се с тежестите на прехода и на икономическата и финансовата криза. Въпреки че тогавашният български фашизъм се ражда и развива под външно влияние, докато днес международната ни обвързаност е коренно различна, не бива да си затваряме очите пред появата на сходни модели – съчетанието между национални идеали и социални послания в трудно време продължава да бъде привлекателно, но и много опасно. Както видяхме в проведения само преди седмица факелен марш в памет на отявления български фашист ген. Христо Луков.

Какво може да се каже за историята на българския фашизъм? На първо място това, че той се ражда под влиянието на европейския фашизъм и то и в двата му варианта – италианския фашизъм и германския националсоциализъм. Второ, че фашистките идеи се пропагандират и намират организационна реализация в условията на следвоенната криза в България, последвала втората национална катастрофа и опитите за дълбока промяна в политическата система, реализирана от земеделския БЗНС и харизматичния му лидер Александър Стамболийски. Третото е, че вторичният характер на фашистките идеи в България води до създаването на множество неголеми формации, които никога не съумяват да се обединят и да станат водещ фактор в обществото. Посочената трета особеност е в основата на продължаващата и до днес обществено-политическа дискусия на тема: Имало ли е фашизъм в България?

Какво в действителност е присъствието на фашистките идеи и кои са техните носители в България?

След края на Първата световна война България е изправена пред не по-малки изпитания от сполетелите Германия. Ньойският договор, подписан на 27 ноември 1919 г., носи на България нова загуба на територии, населени с етнически българи, тежки финансови и икономически репарации, унизителни наказателни ограничения. Съществува и вторият фактор – опасност от ляво, олицетворена от Войнишкото въстание през септември 1918 г. и силното представяне на левите партии – земеделци и комунисти в следвоенните избори, заели първите две места. В тази обстановка и в България се появяват идеи и организации, които очертават алтернатива на лявата вълна с помощта на национализма и социалната демагогия. Тези групи не са просто десни и антидемократични, а се вписват в политическата доктрина на фашизма: отхвърлят парламентарната демокрация, оповестяват правото на държавата да контролира и определя развитието на обществената, икономическата, културната и личната сфера, вярват в ефективността на единствената строго йерархизирана партия с лидер-водач.

Така започва първият етап от навлизането на фашизма в България. Той обхваща първата половина на 20-те години и се характеризира със запознаване с идеите и доктрината на италианския фашизъм, който след като поема властта в края на 1922 г. се превръща в модел за цяла Източна Европа. Под влияние на италианския фашизъм се създават и първите профашистки организации в България, макар че те остават малки, спорещи помежду си организации без широко влияние в българското общество.

Ще ги изброя: през февруари 1923 г. е учреден „Съюзът на бойците”, олицетворяващ идейно-организационното въздействие на успеха на „похода към Рим”; през 1922 г. е сформиран Българският народен съюз „Кубрат”, който обаче реално се появява на политическата сцена през 1924 г.; пак през 1924 г. е учреден Съюзът „Българска родна защита”, регистриран през 1925 г. От тези организации, техните лидери и членски състав ще се разроят многобройните профашистки и пронацистки групи и съюзи през следващите години. Общата им характеристика е, че са мотивирани от чувството на национално унижение и че в основата им стоят бивши военни, участвали в българските войни от началото на ХХ в. (1912-1913, 1915-1918), и демобилизирани в резултат на Ньойския договор. Тази особеност предопределя военизирания характер на новите формации.

Какво е характерно за идеите на първите организации, гравитиращи около новия европейски феномен – фашизма? На първо място това е силният национализъм. В устава на „Кубрат” е записано: „БНСК ще организира българи от всички обществени среди, класи и съсловия, които могат да се обединят в името на една обща идея: България, нейното духовно и материално могъщество. Поставен над политически и обществени различия, които разделят българите, „Кубрат” ще обедини всички разделени от тези различия в една организация...” Целите на „Кубрат” са „създаване на дисциплинирани граждани” и „дисциплинирана демокрация”, организацията има униформи и поздрав с изпъната ръка. Тя успява да обедини 15 хил. членове. Съюзът „Българска родна защита” също залага на национализма, използва свастиката, обявява се срещу интернационализма, пацифизма, масоните, евреите и чужденците. Сред лозунгите на организацията са: „Купувайте българското!”, „Не купувайте от евреи!”, „Купувайте само от българи!”, а сред основните начала: „дисциплина, йерархия, подчиненост, компетентност, труд, изпълнение на дълг без права – правото е последица от изпълнен дълг”. Докато Съюзът на борците поставя ударението върху социалните програми с цел преодоляване на противоречието между труда и капитала, теза, застъпена силно и в италианския фашизъм.

Един от важните въпроси за оценка на първия етап от развитието на фашистките организации в България е тяхното участие в кървавите събития от 1923 г. – преврата от 9 юни, потушаването на Юнското въстание и убийството на Стамболийски, жестокото потушаване на Септемврийското въстание, и от 1925 г. – Априлските събития след атентата в църквата „Света Неделя” и избиването на стотици представители на лявата интелигенцията. Историческите документи показват, че профашистките организации не са сред организаторите на преврата, а играят само помощна роля по време на събитията. Те са твърде слаби, обърнати към миналото и разположени в периферията на политическия живот.

Вторият период на фашизма в България съвпада с втората половина на 20-те години и със световната криза, която достига България в началото на 30-те години, когато идеите на фашизма се лансират като успешно решение за изход от кризата. Тогава фашистките организации в България изживяват бързо развитие, което приключва с идването на власт с военен преврат от 19 май 1934 г. на т.нар. деветнайстомайци, привърженици на безпартийното управление и силната роля на държавата, идея, инспирирана от италианския фашизъм.

Във втория период се създават нови организации, изповядващи фашистки идеи. Така Съюзът на бойците са трансформира през декември 1926 г. в Съюз на българите, чиято идейна платформа е „българизмът”, с други думи българският фашизъм, съставен от национализъм, антипарламентаризъм, антидемократизъм, антилиберализъм, антикомунизъм, антимасонство (видимо е господството на отрицанието), а целта му: „Да обедини българите чрез българизма, българския фашизъм, в общо сътрудничество за духовен и материален възход на българската народност – за българското величие. Да създаде от своите членове внушителен организъм, посветен с преданост, себеотрицание и мъжество в служба на българската народност, бодър страж на върховния народен интерес, на вярата, правдата, труда и реда”. Съюзът „Българска родна защита” също еволюира в откровено фашистка посока, като обявява: „Това е пътят на организационно обособяване, масовизиране и атакуване на властта с цел да се установи фашистки режим”.

Особено място в разпространяването на фашистките идеи в България заема Политическият кръг „Звено”. Тази организация не е масова, а елитарна, интелектуален център на антидемократичните нагласи, която не би могла да се определи като фашистка, най-малкото заради трайната си антипартийна линия. Нейните идеи обаче със сигурност са повлияни от италианския фашизъм, от който е заимствана корпоративната идея, единната държавна младежка организация, държавната регулация в отношенията между труда и капитала. ПК „Звено” става и единствената организация от повлияните от фашизма, която влиза във властта с военния преврат от 19 май 1934 г., след който обявява разпускането на всички партии, включително и своето. Но да се вземе властта в общество, тотално разочаровано от партиите, се оказва по-лесно, отколкото тази власт да се задържи – още през януари 1935 г. цар Борис ІІІ успява да отстрани лидера на „Звено” Кимон Георгиев от поста министър-председател, но се възползва от установената вече безпартийна система. Така се стига до странно взаимодействие между профашистките групи и монархическата институция, която се възползва от профашистките, а по-късно и от чисто фашистките или нацистки формации, за да запази контрола си върху властта до смъртта на монарха през август 1943 г.

Изброените формации, към които трябва да се добави и създаденият през 1927 г. Всебългарски съюз „Отец Паисий”, излизат на политическата сцена в условията на нарастващо разочарование от цялата политическа система и отговарят на търсенето на нови решения за нарастващите икономически и социални проблеми. Паралелът с нагласите в съвременна България е повече от тревожен.

Третият и заключителен период от развитието на българския фашизъм съвпада с господството на фашистките и националсоциалистическите идеи в Източна Европа и със започнатата от Третия райх война. Събитията от този период показват нарастваща зависимост от хитлеризма и намаляващо влияние на италианския фашизъм – доктрината на фашизма се утвърждава в поредица от крайно десни организации, членската им маса нараства, но те продължават да са много на брой и да са зависими от позицията на безпартийното управление. Тази особеност на фашистките формации дава възможност на заелия водеща позиция в политиката цар Борис ІІІ да не допусне фашистките организации до властта, като запази чрез лични контакти с Хитлер контрола върху отношенията с Третия райх.

През 30-те години новите организации вече имат открито фашистки наименования и характер. Такава е Националната задруга за политическо възраждане или Национална задруга – фашисти (както се преименува през 1932 г.), която открито пропагандира идеите на фашизма и националсоциализма, а специфичните й искания са за „обединена, координирана и примирена помежду си нация”, редуциране броя на депутатите, въвеждане на избирателен ценз и на втора камара в парламента.

Може би най-изявената и масова фашистка организация е създаденият през май 1932 г. Съюз на младежките национални легиони в България. Неговите цели вървят във вече очертаната посока: „да събужда и поддържа национално самосъзнание и гордост на младежта; – да се бори против всички, които рушат нацията и държавата, и особено против болшевизма и другите рушителни течения; – да поддържа традициите, религиозния морал и да насажда в младежта качества, които гарантират ред, гражданска дисциплина и други добродетели у младите”. Популярността на легионите се дължи на инспирирането на колективни действия – походи, факелни шествия с крайно националистически лозунги и защита на българските традиции и борба срещу всички, които „рушат” народното единство. Легионерите предлагат създаването на „една, единствена обществена организация на целокупния народ, изградена отдолу нагоре от неговите млади синове, която да се яви като истинска изразителка на идеите и интересите на нацията”. Ярка характеристика на легионите е и антисемитизмът, още едно подобие с германския националсоциализъм. Сложните отношения на легионите с контролираната от царя власт, която периодично се опитва да се възползва от тях, им дава възможност да привлекат в своите структури между 10 и 75 хил. членове. Формално легионите са забранени от властите на 27 септември 1939 г., но това не преустановява дейността им. Напротив, в следващите години и особено след като ги оглавява ген. Христо Луков, бивш военен министър, се появява и възможността за утвърждаване на български водач, която не се реализира заради екзекуцията му от комунистическа бойна група на 16 февруари 1943 г.

Пак през май 1932 г. е създадена и Националсоциалистическата българска работническа партия на Христо Куртев, който с избраното име откровено се идентифицира с нацисткия пример. По същото време е учредено и Народното социално движение на Александър Цанков (премиер на превратаджийското правителство от 9 юни 1923 г.). Както личи от наименованието, тази формация не само припомня началото на италианския фашизъм, а със социалните си послания претендира да изразява интересите на най-широки кръгове българи – работници, селяни, младежи. На общинските избори движението получава 10 % от гласовете, един впечатляващ резултат, а според собствените му документи в него членуват между 123 и 198 хил. членове. Така Народното социално движение на Александър Цанков става най-масовата фашистка партия в България.

През октомври 1933 г. от млади юристи е учреден кръгът „Млада България”. Те се борят за авторитарна, модерна, ефективно развиваща се икономически, социална държава по италиански и германски образец. Тази организация, както и останалите от този период се преориентират от популярния в предишния период италиански фашизъм към много по-крайния и ставащ все по-влиятелен в Източна Европа националсоциализъм. През юли 1936 г. е създадена още една фашистка организация – Съюзът на ратниците за напредъка на българщината. И те следват германския националсоциализъм, а не италианския фашизъм.

През 30-те години кризата променя и социалния състав на българските фашистки организации – те привличат все повече младежи от различни социални групи, докато бившите военни остават на заден план. Но се запазва общата им характеристика да са твърде много на брой, а борбата между ръководствата им не им позволява нито да се обединят, нито да привлекат достатъчно влиятелни маси, нито да наложат един безспорен лидер. Тези особености на българските фашистки организации ги оставят встрани от решаващия център на българската политика, овладян от цар Борис ІІІ и посочваните от него фигури, но това не означава, че трябва да се подценява тяхното влияние. Те налагат в българската политика духа на нетърпимост, насилие, омраза към несъгласните и различните и в края на краищата стимулират разширяването на репресиите срещу антифашистката съпротива.

Заключителният етап от историята на българския фашизъм съвпада с годините на Втората световна война и по-специално с включването на България в създадения от Третия райх Тристранен пакт на 1 март 1941 г. Многобройни конкуриращи се фашистки организации добиват самочувствие от преките си контакти с нацистите, но интересните процеси се развиват не сред тях, а в управлението на държавата. Още преди присъединяването към Тристранния пакт – през декември 1940 г. Народното събрание приема Закон за защита на нацията, следващ германското антиеврейско законодателство. Пак по същото време (декември 1940 г.) е създадена и държавната младежка организация „Бранник”, а през април 1941 г. и Дирекция на националната пропаганда. Тези действия, заимствани от Третия райх, и включването на България във войната – по особен начин, тъй като обявява война на западните демокрации, но запазва дипломатическите си отношения със Съветския съюз, показват умерената еволюция на българската държава към нацисткия модел. Тя е предотвратена от военното поражение на хитлеристка Германия, но тенденцията е видима. До 9 септември 1944 г. режимът в България не допуска истинските фашистки организации до властта, но самият той се съобразява с нацисткия си съюзник и разгръща масови репресии срещу организираната съпротива както в старите предели на държавата, така и в новоприсъединените земи. При това положение, въпреки че режимът не може да се определи като фашистки в стриктно исторически смисъл, той прилага все повече нацистки закони, правила и практики. При това, макар да не допуска фашистките организации до властта, правителство ги използва както в отношенията си с Третия райх, така и при пропагандата си и в масовите си репресивни акции.

Борислав Геронтиев взема Националната награда за лирика “Иван Пейчев”

 

Ofmedia.bg

gerontiev 131215Писателят Борислав Геронтиев е тазгодишният носител на Националната награда за лирика “Иван Пейчев”. Това обяви за Topnovini.bg председателят на Дружеството на писателите в Шумен Антонин Горчев.

Престижното отличие Геронтиев получава за книгата “Моята антология” и за цялостен принос към съвременната българска литература.

Творецът е шестият носител на наградата учредена в Шумен.

Церемонията по награждаването ще бъде на 16 декември от 17.30 часа в Регионална библиотека “Стилиян Чилингиров” в Шумен.

Лично кметът на града Любомир Христов ще връчи на победителя плакета “Ангелско перо”, дело на художника Валерий Желязков и левовата равностойност на 1 500 евро, осигурени от Общината.

На церемонията ще присъства още председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов, който е и председател на журито на Националната награда за лирика “Иван Пейчев”.

Борислав Геронтиев е изразил желание да дари част от паричната награда за финансирането на издаването на книга на млад поет от Шумен, който още няма първа стихосбирка.

Борислав Геронтиев е роден на 12 август 1943 г. в село Градище, Шуменско. Завършва българска филология в Софийския университет. Трудовата му биография започва през 1963 г. като стругар в завода за товарни автомобили „Мадара“ в Шумен. Година по-късно започва работа като журналист във в. „Шуменска заря“. През 1969 г. става редактор в националното радио. Развитието му продължава във в. „Студентска трибуна“, където преминава през постовете завеждащ отдел, заместник-главен и главен редактор от 1970 до 1978 г. В продължение на дванайсет години е и зам.-главен и главен редактор на младежкия вестник за литература и изкуство „Пулс“. През 1990 г. той става директор на програма „Христо Ботев“ в БНР, а година по-късно оглавява магазинното списание „Модева“.

Геронтиев е на работа в БНТ от 1995 г. като ръководител на направления „Художествени програми“, „Фолклор“ и „Култура“. В периода 2004-2011 г. е програмен директор.

Автор и водещ на предаване в поп фолк радиото на Кеворк Кеворкян „Сигнал плюс“. Прави предаване и в музикалната телевизия „Планета“, за което през 2004 медията го награждава.

Автор е на над 20 книги с поезия, проза и публицистика, сред тях „Име на песен” (1970), „Спомени за вино“ (1981), „Кладенец в двора“ (1985), „Бродове“ (1978), „Песните на моя народ“ (1987), „И става все по-страшно“ (1993), „Ти ли си оня, който…“ (1994).